Мартеничка на ухото за Трети март

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

Днес няма да сложа костюм и вратовръзка. Ще погледам телевизия – “Под игото” и “Пътят към София”. Ще отлея глътка от чашата в памет на мъчениците за българската свобода, към които причислявам четниците, въстаниците, опълченците, руските солдати, без генералитета, румънските, финландските, беларуските и другите войни, чиито кости са изтляли по нашите земи. “Трети март” може да бъде официален празник, защото връща името “България” на картата на Европа и на картата на света. Но “Трети март” не трябва да бъде Национален празник, защото заменя турското робство с окупационен руски режим.

 

Скрито и покрито
Санстефанският договор предвижда руска окупация на България, без краен срок за оттегляне на окупаторите. Според чл. 25 “пълното опразване на руската армия от европейска Турция, с изключение на България, ще стане в срок от три месеца след сключването на окончателен мир между н.в. руския император и н.в. султана”. С две думи – окончателен мир, скрепен с подписите на Великите сили, не е имало. Както е нямало и срок за изтеглянето на руските войски от България.
Нещо повече – Сан Стефанският мир предвижда правото на турските аскери да преминават през България на длъж и шир, когато и както им им дойде сгодно.

Простете за скверните думи, но поне ние, хората от моето поколение, не сме изучавали истинската история на държавата ни. Трябваше да си отиде онази човеконенавистна система, за да можем да прочетем едно –друго. И тогава да разберем, че не Берлинският конгрес е разпокъсал България, а че там само е бил потвърден един полунеизвестен у нас договор между руския посланик в Лондон Шувалов и британския външен министър Солсбъри. Случило се е в края на май 1878 г.
И да научим още, че според чл.22 на същия Берлински договор, Русия е била задължена да изтегли войските си от България в точно определен, тримесечен срок, след ратифицирането на документите от конгреса.
Но договорът от Берлин съдържа още две изключително важни клаузи.
Първо, той отнема на Турция предвиденото в Сан Стефано право да “разкарва” с повод и без повод войските си из България и забранява под каквато и да било форма турско военно присъствие по нашите земи.
Второ, Договорът предвижда ефективна система за международен контрол, която гарантира изтеглянето на руските окупационни войски в определения тримесечен срок.
Толкова за онова време. За мен поне е по-важно, че България има в историята си две други дати, с които може да се гордее. И според скромното ми мнение, спорът днес трябва да бъде съсредоточен върху въпроса дали 6-ти септември 1885-та или 22-ри септември 1908-ма ще бъде наш Национален празник. Защото реално погледнато, Съединението на Княжество България с Източна Румелия и Обявяването на Независимостта доскоро бяха двете най-значими, и едновременно най- светли събития от новата ни история. Те са били замислени и осъществени от нашите предци самостоятелно, пряко волята и силите на традиционните ни душмани, пръв сред които е била, е, и поне в обозримото бъдеще ще бъде Русия.

 

Съвременният прочит
За най-голямо съжаление, откакто имам памет, честванията на Трети март са изпразнени от съдържание. Те отдавна се превърнаха в удобен батут за политическите акробати, в луксозна трибуна на пишман-националистите, в плацдарм за нова руска, макар и невоенна, инвазия в България.
Идиотската идея на ректора на Великотърновския университет да даде докторско звание на Владимир Путин, определян от модерния свят като диктатор и самодържец, е аксиоматичен пример за профанизирането и изпразването от съдържание на датата Трети март.
Днес, ако не отиде на лов в стил “Гоце”, президентът Първанов ще произнесе газонапоително слово за “вечната дружба”. Братската любов ще се влива като потоци от мед и масло в басейна на Черно море, а по българското му крайбрежие след кмета на Москва Лужков, възможност да вдигнат почивни имения ще получат и други руски другари.
Премиерът Сергей Станишев, по обясними причини, ще да има усещането за двоен празник. На който от двата езика да заговори, все ще му е роден, и все ще звучи автентично. Той знае – това носи авторитет и предизборни дивиденти в Ръгниколец, Врачанско, примерно.
Но никой от тях, двамата, няма да се сети, а и да се сети няма да цитира, примерно, доктрината на руската императрица Екатерина втора /1762 – 1796 г./, която сочи, че откъсването на дадена страна от Османската империя трябва да доведе до период на “привидна независимост”, след което да бъде погълната от Русия.
Логично, на Трети март България възкръсва върху картата на света, но само като име.
България възкръсва като истинска държава след Съединението /1885 г./ и се утвърждава като първостепенен суверенен играч в Европа след Обявяването на Независимостта /1908 г./, за да потъне в блатото на съветското пространство през есента на 1944 г. И то не без помощта на бащите… на управляващите ни днес социалисти.
Затова сега, след връщането на нацията ни към корените, към европейската ценностна система, може би е дошло времето да преосмислим някои дати от новата ни история.
И да направим връзката между имперския, но изглеждащ благородно, благодарение на флорентинеца Арнолдо Дзоки, поглед, на руския “Цар – Освободител”, отправен към Българския парламент, и зверското излъчване на онова чудовище с шмайзера, което се извисява в съседство, над центъра на София.
Първата композиция е паметник на искрена, макар и недокрай осъзната признателност. Втората е олицетворение на осъзнато национално предателство.
Така и Трети март, като дата и празник, в наши дни свързва еклектично две полярни емоции. Първата – на човешкото преклонение пред саможертвата, втората – на коминтерновското преклонение пред батюшката.
Днес моята емоция е първата, а празниците ми са на други две дати.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.