Форумът

Творчество

Стоян Николов-Торлака: Човекът съществува, за да руши граници

 Стоян Николов-Торлака: Човекът същестува, за да руши граници„Северозападен романь“ е контралитература, казва неговият автор

Той е горд баща на три деца, журналист, писател и автор на нашумелия „Северозападен романь“. Стоян е от хората, които говорят направо, без заобикалки и предисловия. Уволняван е няколко пъти от различни редакции, защото не може да си държи устата затворена. Интервюто с него е две части, защото всяка дума си тежи на мястото и заслужава вашето внимание. Приятно четене!

 

Стояне, твоята книга „Северозападен роман“ буквално обърна с хастара навън мозъците на всички, които още могат да четат в милата ни родина и това е поводът да те хванем на къс пас във „Форумът“. Хубаво е още в началото да кажем и, че книгата ти стигна до 40 държави на пет континента, защото говори за неща от ежедневието, валидни за всеки отруден и изстрадал българин тук или в чужбина. Какво още ще добавиш?

 

Знаеш ли, аз мисля, че тайната се крие в един термин, дето май съм чул някъде, пък може и сам да съм си го измислил. А именно – „Северозападен романь“ е контралитература. Той няма нищо общо с префинените, превзети и „вечно неразбрани от простолюдието“ книги, които заливат пазара. Няма нищо общо и с плоските „трудове“, залагащи на комерсиалното, световните тенденции на книжните пазари, желанието да напишеш книга ала холивудски сценарий.

 

„Северозападен романь“ е истински. Той е изтръгнат от сърцето ми, заедно с всичката болка и всичкото щастие, което ми причинява родния ми край. Оказа се обаче, че той хич не е северозападен. Ако кажа, че не ме е учудило, че беше възприет толкова присърце от хиляди българи от всички краища на България, пък и такива, които живеят в чужбина, прокудени от родните си места от липсата на държавност и перспектива, ще излъжа.

 

Книгата излезе преди само четири месеца и наистина предизвика фурор. Опериран съм от скромност, да. С времето обаче осъзнах, че хората я приемат близка, защото тя отразява реалния живот. Реалният живот извън няколкото големи града в България. Този, който водят милиони хора, без никой да го е еня за тях. Те я прегърнаха. И аз ги прегръщам! Те не са ми читатели, а приятели, обичам ги и ме е грижа за тях, съпреживявам радостите и страданията им. Съпреживявам мъката и обидата им от пейоративното отношение към тях... Към нас!

 

И така - представи си накратко житието, за да въведем читателите в темата – кой си, какъв си и за какво се бориш, както е рекъл поетът?

 

Аз съм един обикновен пияница от Монтана :) Ако трябва да съм малко по-сериозен (не, че това не беше сериозно, де), на 35 години съм, завърших История във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, а после семестриално и Културна антропология на Югоизточна Европа в Софийския „Св. Климент Охридски“.

 

От около 13 години работя по различни медии. Напоследък само като външен автор, защото установих, че шеф на главата и часовник на ръката не мога да трая. Такива сме си ние торлаците...

 

През летата обичам да си ходя за колкото се може повече време в родното село на баща си, Говежда, в Северозападния Балкан, на седем километра от сръбската граница. Водя там цялото си семейство. Жена ми също се влюби в това вълшебно място, а тримата ми сина просто полудяват от кеф там и стават истински селянчета. Поне за няколко месеца. Също като мен, защото аз прекарах там най-вълшебните години от детството си. От рождението си до петгодишен съм живял там, при баба и дядо, и съм закърмен с онази земя, онази вода, онзи въздух, онова светоусещане, оня магичен и грубоват хумор, онази богата душевност.

 

През останалата част от годината живеем във Велико Търново. Градът, който най-много харесвам в България. Радвам се, че Вселената ми даде възможност да имам достатъчно време да мога да обръщам внимание на семейството си и на хобитата си. Обикалям планините при всяка възможност, чета, спортувам, пия с приятели. Нищо особено, както казах, съвсем обикновен човек съм.

 

Ти написа роман по трудния начин – на диалект и разби всички класации. Стана хит сред хора от цялата страна, тръгна по турнета, даваш през ден интервюта. Хайде да те върна в началото – как се престраши въобще да пишеш на диалект?

 

Никога не съм се страхувал от каквото и да било. Стига да искам нещо истински, бутам стени с глава. Всеки си има собствен отговор на екзистенциалния въпрос. Моят е, че човек съществува, за да руши граници. Ментални и реални. Да достига и да преминава лимитите, поставени от еснафската прослойка, която така или иначе неминуемо ръководи всяко едно общество. Да задава въпросите „Защо?“ и „Защо не!?“.

 

Гордея се, че съм торлак, гордея се, че съм от Северозапада, гордея се, че съм българин. Но, за да бъда пълноценен българин, трябва да допринеса с каквото мога за моя край и за Родината си като цяло. Не съм милионер, за да създам производство и работни места. Не съм революционер, че да вдигна въстание. Смятам, че пиша добре и това е моят начин да запазя културните особености на Северозапада и същевременно да обогатя светогледа на много хора от цялата страна.

 

Пиша на северозападен диалект откакто съм започнал да пиша. Разбира се, в работата си спазвам книжовната норма. Двадесетина години, общо взето. Но използвах кратки литературни форми. Не смятах и че трябва да ги публикувам или издавам, бях насочил усилията си да стана истински писател, с книга в хартиено тяло, в съвсем различна посока. Преди около година и половина обаче, в главата ми изкристализира цялостна идея за по-дълга литературна творба.

 

Започнах да качвам първите глави на „Северозападен романь“ в блога си (тогава работното заглавие беше „Таралясник до таралясник, мила моя майно льо“). С изненада видях, че темите, които ме вълнуват, идват присърце и на ужасно много други хора. После се появи и издателски интерес, но по ред причини не се спогодихме.

 

Тогава ми писа Николай Фенерски, създателят на форума „Резерват Северозапад“ и издател на двата „Алманах Северозапад“, който прояви желание да пусне книгата на пазара. Ако трябва да съм честен, перспективите не бяха особено добри – никому непознат автор, малко издателство с ограничени ресурси, но аз повярвах, че ще успеем, защото от първия миг, в който започнахме комуникация, нещата станаха непринудени. Като в родния край и на двама ни.

 

Вложихме сърце и душа. Аз създадох наистина качествен текст (казах, скромността ми е чужда), той го редактира и пое на плещите си цялата финансова и организационна отговорност, художникът и мой приятел Дамян Бумбалов ми позволи да използвам за корицата фрагмент от една негова страхотна картина, Мария Иванова пък му дръпна едно отлично графично оформление.

 

Едва ли е нужно да ви казвам, че целият процес беше свързан с много нерви и безсънни нощи. Но резултатът е налице и всички сме удовлетворени от него...

 

Сигурно вече ти е писнало да обясняваш, но накратко – колко години живя в главата ти идеята за „Северозапеден роман“ и колко време ти трябваше да го напишеш?

 

Няма как да ми е писнало. Избрал съм си да се занимавам с това, така че комуникацията с хора, които се интересуват от творчеството ми, ми доставя удоволствие и е чест за мен.

 

Николко години. Аз не съм от ония писатели, дето чакат идеята им да зрее като швейцарско сирене. Книгите се раждат в главата ми по следния начин. Там се натрупват впечатления, усещания и емоции, които се трансформират в сюжетни линии и сборни персонажи. Нито си водя записки, нито използвам диктофони или каквото и да било. В един момент бентът пада и докато не излея това, което ми е в мозъка, нямам мира.

 

Да, първоначално е мъгляво, имам няколко „опорни точки“, а другото се случва в процеса на писане. Детайлизирането на образите, развитието на основните и второстепенните сюжетни линии става някак от само себе си. Затова и твърдя, че писателят не е творец, а проводник на различни тежнения, сили и натрупвания, които се зараждат в различни точки на Вселената, а после по някакъв начин се концентрират в главата му. Другото е малко талант и много занаятчийска практика, за да се научиш да боравиш с думите.

 

Винаги съм се смял, която някой несведущ ми каже „И кво, сядаш и пишеш, колко му е!“. Ами, опитай, друже!

Лично за мен писането е правене на любов с изразните средства. Понякога мазохистична, понякога садистична, но никога скучна любов. Дълбоко проникване, пляскане на шамари, налудничав смях, стонове на сладка болка и върховна сласт. Ако не правиш хубава любов с листа, ако не си опитен в това отношение, си просто един Амалин, дека треска урбулешката. Съдя и по някои от старите си текстове...

 

Пиша на ръка. Суровият текст на „Северозападен романь“ беше готов за около четири месеца. После набирането, което ми се явява и първа редакция, ми отне още около месец. Тогава започна кореспонденцията ни с Фенерски, доста продължителна, между другото, но ние сме първопроходци в България, та е лесно обяснимо. В редица държави има развити традиции в писането на диалект, дори цели книжовни школи съществуват. Не и тук.

 

У нас всичко се случва много по-тромаво и те гледат като черната овца. Още по-лошо, с насмешка. Такива мнения обаче си ги слагам на дедовия, изобщо не им обръщам внимание, който иска да чете, който не, това си е лично негов избор.

 

Има нещо, за което задължително трябва да се говори – пътят на всяка книга до читателите минава през издателя и финансирането – как се случи при теб спойката с Николай Фенерски ? Ако трябва да дадеш съвет на авторите, които крият по някой и друг роман под дюшеците и ги е страх от цялата галимация, какво би им казал?

 

 

Спойката с Фенерски е трудна, но работеща. Допълваме се. Няма да крия, и двамата сме северозападни хора, остри камъни. Упорити сме като магарета на мост. Но сме искрени и не си спестяваме нищо. Именно в тази откровеност се крият голяма част от причините за успеха на книгата. Той ме притиска и изкарва най-доброто от мен, аз пък отсявам някои от нещата, които съм мислил и разбирам, че е бил прав. За другото обаче съм категоричен и той се вслушва в мнението ми.

 

Не вярвам друг издател да би позволил такъв тон и намеса в строго неговата си дейност. Но при нас тази откровеност работи. Носи доста нерви и на двама ни, но работи. Доста експлозивни сме, но за сметка на това сме и достатъчно мъдри, за да премислим нещата и да кажем откровено „Да, прав беше! Правим го по твоя начин!“.

 

Съвети не давам и не приемам! Всеки човек, всеки автор, е малка Вселена. Кой съм аз, че да си казвам мнението? Все пак, ако трябва да споделя нещо, то е следното: „Прочетете си текста. Ако усещате, че е личен, докосва ви, че е сте изразили в цялата пълнота идеята си, действайте смело! Няма от какво да се страхувате. Не се отчайвайте, ако някой издател ви отхвърли. Тяхната работа е да са скептици и да смятат пазарни дялове и тенденции. Грешат ужасно често.

 

„Северозападен романь“ е конкретен пример затова. Даваха прогнози за 500-1000 бройки, които да се продадат за поне година. Аз няма да казвам колко сме продали за четири месеца, но са в пъти повече. Така, че дерзайте! Но само, ако сте създали нещо качествено. Иначе си заврете текста там, където слънце не огрява, и отивайте да засадите няколко дръвчета, за да компенсирате листовете, които сте съсипали“!.

 

Край на първа част

 

Ако искате да получите книгата с автограф от нейния автор, можете да го преследвате в страницата на романа „Северозападен романь“ във фейсбук.

https://www.facebook.com/severozapadenroman?fref=photo

 

Разгледайте и блога на Стоян

https://stantorlak.wordpress.com/

 

 

 

+ФорумЪт