|
или нямаше нищо
 Хубавец беше Манол. Висок и строен. Тялото му отказваше да се наведе дори когато работеше на полето. Косите лъскави и непокорни понякога закриваха закачливите очи, които винаги се стрелкаха неспокойно. Усмивката му беше широка и разкриваше красиви зъби на ловец. А СМЕХЪТ МУ ГРЪМОГЛАСЕН И КЛОКОЧЕЩ ЗАЛИВАШЕ ВСИЧКО НАОКОЛО И ОТНАСЯШЕ ВСЯКА НЕПРИЯТНОСТ ИЛИ СВАДА. Умееше да говори, дълги речи държеше ту в кръчмата, ту на мегдана. Малко и голямо слушаха в захлас историите му, макар да знаеха, че повечето са измислени. Всички омагьосваше. Закачките и шегите му вършеха понякога по-добра работа от молитвите на попа и лековете на бабите. А жените... Жените луди бяха полудели по него. От най-младата до най-старата. Той, Манол не можеше и да размине жена, без да му трепне сърцето. Пък и приказка намираше за всяка. На всяка имаше що да каже. Говореха се приказки за похожденията му, но само на скрито. Никой дума не отправи в лицето му. Сутрин като тръгнеше да излиза на белия кон от всеки двор надничаха по чифт женски очи. По тъмно ставаха горките, готови като квачки да се втурнат към портите. Коя метла хванала, коя в градината рови от тъмно, коя дрехи уж пере... Всяка причина си намерила да стане по мръкнало и Манол да чака да мине. А той като крал минаваше. Изправен и горд. На всяка посмигне, на всяка намигне. Знае си ги всичките. Всичките са негови. И важен, важен си свирка...
И Неда беше красавица. Щура глава от малка си беше. С братята си на лов ходеше. Порасна и не я вземаха вече със себе си, но с дума едничка само ги укротяваше кога се наложеше. Смехът й всичко заливаше. Шумна и буйна по нрав. Само когато баща й я изглеждаше косо сплиташе дългите коси. А и те не бяха за сплитане. Като старо злато блестяха на слънцето.
-Недо, грехота е да ходиш такава. Не си дете вече. Викаше майка й подире й, но сърцето й преливаше от щастие като погледнеше красивото и открито лице на дъщеря си. – Научи се малко в земята да гледаш, ще тръгнат приказки, тъй да знаеш.
Неда се смееше и хукваше надолу по пътя, сплитайки косата си докато настигаше приятелките си. Много работеше, но не й тежеше. Шестима мъже гледаше и хранеше, но не спираше да пее и да ходи по веселбите. Закачаха я, че времето й вече преминава, а още не е спряла поглед на някой.
Не ми трябва мене бела на главата, отвръщаше тя. Добре си ми е с моите.
- Недоооо, Недо! – извика един следобед някой от оградата – Дай да ги пипна тези коси поне веднъж, а?
Обърна се и видя Манол.
- Какво търсиш ти тука? Нямаш ли си работа?
- Че нямам, я! Аз не съм като тебе. Гледам та и ти се чудя. Довечера ще дойдеш ли у панчовата Стойна?
- Ще дойда я. Как няма!
Скочи Манол и замина. Вечерта дълго стояха. Неда все така високо се смееше, а Манол не спираше да говори. Осъмнаха, без да усетят.
И се занизаха дните. Кой къде работа имаше, но винаги намираха начин да се разприказват и смях да извикат. Много работа имаше нея година на полето. Силно загоряха лица и ръце. Всичко си беше същото. Само Неда и Манол като че ли по-набързо някак се разминаваха напоследък. Нещо ново се беше явило. Свеждаше очи Неда и все към земята заничаше. Смехът й приглушен ставаше като се появеше Манол наоколо. А той смекчи някак шеги и закачки. Кога Неда присъстваше само се покашляше, покашляше и току се измъкне навън. Неда все по-рядко излизаше по веселбите. Само къщата и полето знаеше. Работа имам, отвръщаше и се скриваше бързо у двора. Пак се напери Манол. Смелостта му се върна и тръгна пак с изправена опашка из кокошарника си. Всичко си беше по старому. Нищо не беше се случило.
Зимата мина, мина и пролетта.
В края на лятото, когато закриваха работния сезон Манол не дойде. Прилошало му казаха. Мина седмица и пак се появи в кръчмата. Не изглеждаше добре. Лицето му някак неприятно беше подпухнало, очите уморени и закръглени, а косата не блестеше така както преди. Не се оправи Манол. Лека полека се върна назад, бавно губеше сили, силата на гласа си загуби, по-рядко излизаше. И накрая престана да се показва съвсем. Легна и залиня съвсем.
Всякакви слухове тръгнаха. Вечер се раждаха в кръчмата и като чума до сутринта обхождаха цялото село. Накрая като не намериха друго обяснение всички се спряха на змийското яйце. Така се говореше: змийско яйце бил настъпил Манол и затова легнал и не станал. Приживе го оплакаха във всяка къща. И като че ли забравиха за него. Вече не го брояха за жив. Едва към Коледа се чу отново за състоянието му. Чакаха го вече. Говореше се, че няма да изкара празниците.
Една привечер Неда стана и се облече с най-хубавите си дрехи. Запали кандилото и дълго се моли. После наметна агнешкия елек, зави шал около главата си и излезе. Снегът хрупаше под краката й. Беше много студено. Синкавият сняг като облак обгръщаше познатите очертания на къщите. Само кучетата се чуваха и приглушени викове или смях от дворовете. Всички се готвеха за празниците. А и времето на годявките беше. Студът охлади лицето й и очите й замръзнаха вперени в земята.
Когато влезе в стаята, където лежеше Манол, снегът се поръси по пода.
Дълго мълчаха.
- Маноле, каза накрая, дойдох само да те видя.
Той взря в очите й.
- Говорят, змийско яйце съм настъпил...
- Не, не.- заклати поривисто и отчаяно глава.
- Знам, Недо, знам. Господ... той, той не стана каил дето те нараних. Той ме събори.
- Не си! Не си ме наранил! Аз съм виновна, че не те прежалих. Не можах да те прежаля, Маноле. Не можах.
Стояха безпомощно и не знаеха какво да кажат. Очите й бавно се размразяваха от топлината в стаята.
- Не му вярвам вече, Маноле. Не му вярвам повече. Защо ни лъжат, че ни е създал по свой образ и подобие, защо?
- Не е лъжа, Недо. Така е.
- Кое е така? Не сме като него! Той е милостив, щедър, състрадателен, всемогъщ... Само да бяхме като него.
- Като него сме, цвете, като него сме. Но той е друг. Съвсем друг от това дето поповете ти го разправят.
Погледна го уплашено. Значи отново всяка негова дума тежеше за нея. Отново бе готова да го слуша и попива всеки звук,без значение дали е предназначен за нея или за друг. За миг забрави, че умира.
- Какъв е, Маноле?
- Ревнив. Бог е един, Недо. И е ревнив.
|
