Катрина е бебе. Суче биберончето си кротко всеки ден из софийските улици. Не се плаши от свинския грип и гледа ококорено клиентите на баба си. На кметските избори никой нищо не й е обещавал - нито безплатни памперси, нито нов биберон. Катрина обожава цветята, само че още не знае това. Най-много обича хризантеми и здравец. Здравецът е привързан с червена панделка и изненадващо ухае и на орехи. Полегналите на кашона букетчета са набрани несръчно, изглеждат рошави и недоспали. Нямат нищо общо с напудрените принцеси в цветарските магазини.   И Катрина няма нищо общо с луксозния детски магазин зад нея. Тя има само баба си и цветята от скромната й градина.
Майката на бебето - Христина е болна и не може да се грижи изобщо за дъщеричката си. Срещала съм бабата безброй пъти да влиза в метрото късно вечер с количката и до ден днешен не вярвах, че там наистина има живо същество. Мислех си, че това са скупчени джунджурии, призвани за втори, по-смислен живот. Всеки път се сещах за вехтошаря, мистър Джоунъс, който скиташе нощем във „Вино от глухарчета" и единствен знаеше как да спаси Дъглас от треската.
Тогава не знаех, че бабата на Катрина вече беше направила своето вълшебство. Напук на мизерията тя отказала да даде внучето си в дом. Въпреки, че се чувствала съвсем отчаяна - бебето се родило недоносено - само 600 грама.   След мъчителното изписване Катя веднага започнала да боледува - фарингит, пневмония, колит, днес има хронична хрема и проблеми с костите.
Опитвам се по навик да изтръгна от бабата нещо жалостиво, някаква солена клетва по адрес на скапания живот и ненормалната държава, но за моя изненада удрям на камък. Сгушената в захабените си дрехи жена излиза жилава. От цветята припечелва по 20-30 лв. на ден и твърди, че се справя. Как - не знам. Щях да я питам за поне сто неща, но се засрамих. Грехота е да искаш от такъв човек да се оплаква горко, освен ако разбира се, не си в състояние да му помогнеш с повече от 2 лева.
На път за вкъщи за пореден път се замислих за моята милозливост - не знам дали някой не взима паричките на жената, за да ги изпие, не знам дали е истинска и историята за малката Катя, но ТОЗИ ПЪТ ИЗБРАХ ДА ПОВЯРВАМ.
Минавайки покрай едно лъскаво заведение метнах разсеян поглед вътре. Приятна обстановка, кокетни дървени масички и изведнъж от плазмата ме стрелна бате Бойко. Беше неделя вечер и явно обясняваше за изборната победа на новата кметица Фандъкова. Премиерът ни разговаряше със столовете в празното заведение под погледа на придрямващата на бара сервитьорка. Увещаваше ги, палеше се, водеше с тях някакъв нелеп диалог - предполагам им обещаваше светло бъдеще. Бойко не можеше да надзърне през лъскавата витрина, да види оръфаната бебешка количка, та да обещае безоблачно щастие и на нея.
За Катрина днес ми напомня само прекрасното букетче от жълти хризантеми и незададения въпрос към бабата знае ли, че има ураган, който се казва като внучката й.
У нас последният пример за опустошителна стихия беше опитът на Нова телевизия да създава масова благотворителност. Днес отново тъне в мъгла кой яде и пи със събраните пари. А в същото време четем как в списъците с хора, чакащи за донор, има покойници. Хора, които не са доживели да победят бюрокрацията и чиновническото безхаберие.
Затова пожелавам на всеки да намери своята вяра в другия човек. В онзи малкия, невзрачния, непознатия. В момичето, парализирано след кататстрофа, в осакатеното от побой момче, в изоставеното дете. Така най-лесно ще разберете цената на съвестта си. Особено сега, когато треперим всеки ден за хляба си и броим стотинките свидливо. Да дадеш, когато се боиш, че ти самият ще останеш гладен е различно от наизустената благотворителност, осакатената религия или жалкият опит за прикриване на катадневните ни прегрешения. Ще го нарека простичко - човещина. Дължим я един на друг повече от всякога.
Достатъчно е да откриете своята Катрина и да повярвате в мечтите й!