|
Точно преди седмица, в понеделник, се разделихме с проф. Веселин Димитров. Приживе го обявиха за покойник и му отредиха кабинет до тоалетната
 Скромно. Внезапно. Без шум. Така напусна разжужалата се предизборно България проф. Веселин Димитров. След кратко боледуване на 71 години почина най-изявеният и пръв сериозен изследовател на радиото у нас. На 25 юни Факултетът по журналистика и масова комуникация (ФЖМК), чийто декан от 1995 до 2003 г. беше професорът, осиротя. Щеше да е хубаво, ако можех да употребя по-слаба дума. Но с ръка на сърцето признавам, че единици са учителите като него във Факултета по журналистика и масови комуникации. За съжаление. Сигурно, защото всички много го уважаваха, последните години във факултета прекара в стая до тоалетната, гордо прекръстена на работен кабинет. Но за това после.
Всеки има своята лична история с професора. Спомен от някоя ранна сутрешна лекция, овкусена с неповторимия му хумор и поучителни случки от практиката е запомнил дори най-нередовният студент. Проф. Веселин Димитров умееше да превръща случващото се около него в история. И не името и бойната му слава правеха това, или пък споделените наздравици, а искреността му. Кога хаплива и иронична, кога покъртена от безхаберието наоколо,но винаги в прав текст.
Гордееше се с право със студентите си и умееше да бъде близо до тях дори в делничните им грижи. На изпит ми е писал петица, защото искрено признах, че не съм подготвена по един от въпросите. Вразумявал ме е, когато исках да пиша безумна дипломна работа посветена на разюзданата и загубила ценностите си, според мен, 21-годишното тогава хлапе, журналистика. Днес мога само да препрочитам книгите му. В тях простичко ни казва – журналист без съвест, осмислен и годен за споделяне с публиката жизнен опит, лично мнение и чувство за точност, приравнено с честност, няма място пред микрофона.
Преди две години бях при професора за интервю по конкретен повод - новата му книга “Радиопрограмата”. Говорим си дълго - за квадратчетата по дни и часове, за безсърдечните диспечери от детските години на БНР, които “режели на котето опашката”, за любимата музика. Дава ми идея за снимка – рано сутринта към 7 часа пред централата на НДСВ, която е до факултета, се събира цяла тумба чистачки. Не успях да убедя никой фотограф да стане толкова рано, за да снима мургавото движение на Симеон Втори за стабилност и възход.
Професорът ми разказва още нещо, на което тогава се смяхме, а днес препрочитам с тъга. Грехота е да преразказвам – просто чуйте:
“Първото представяне на книгата бе в град Варна. Всичко стана много хубаво. Този път основният въпрос – “Божана Димитрова ваша съпруга ли е?”, го нямаше. По пътя ми се обадиха и ме поканиха в шуменската телевизия. Говорим един час, не ме пускат. Накрая виждам как стрелката падна там, където трябва и в секундата, в която се каня да стана от дивана, момичето ми казва – а сега, г-н професоре, една песен специално за вас. До 165 хиляди пъти да ви дам , няма да познаете коя е...
- Коя?
“Покойници, вий в други полк минахте”. Викам си някой гаф е станал. На монитора се вижда-нищо подобно, гвардейската музика, пушки за почест. Изпълни се целият марш до думите – “Юнаци, лека нощ!” Казвам – добре де, представете си, че на мое място не беше стоманеният Веселин Димитров, а някой с по-слаби нерви? Да вземе да падне на дивана, да се чудите какво да го правите. Никаква реакция. Иначе премиерата на книгата мина добре.”
Чудя се може ли провидението да е отговорно за този “поздрав”. Навярно да. И ще ви кажа защо. Вместо вас потърсих реакцията на медиите в деня, в който професорът “мина в другия полк”.
Нищожно малко бяха споделените лични истории (като в този блог -http://lumy.blog.bg), за сметка на десетки пъти преписаното съобщение за кончината му от пресцентъра на Софийския университет. Нелепо. Не знам защо журналистите допуснаха така да се разделят с Учителя – без въображение и твърде скромно. Дали залисани в предизборни хватки и сложни сметки за хонорарите по платените репортажи просто не им стигнаха минутките и колонките? Едва ли. За починалия същия ден попидол Майкъл Джексън не скъпиха мастилото.
Истината е, че така е по-лесно. Защото, за да пишеш за наученото от професора е нужно да си спомниш първите стъпки. Никой не обича да се сеща за наивните хлапашки години. По “пичовско” е да живееш със славата си на поредния медиен магнат, който ... ами той винаги си е бил велик и много умен, а сега ти дава заплатата. На него не му трябват учители, а просто послушни “подръчни материали” за безкрайните амбиции. Не му трябват личното ти мнение, каузите и идеалите ти. Можеш успешно да ги ползваш вместо тоалетна хартия.
Явно провидението реши професорът да получи приживе уважението, което скъпернически му бе поспестено след смъртта и за това изслушал онзи марш по стихове на Вазов без да трепне.
Думите спести дори Дарик радио, което също необичайно тихо рамкира тъжната вест. Все пак професорът е подавал неведнъж ръка на собственика Радосвет Радев – първо го е учил, а през 2003 написа и книга за частната медия.
Ако някъде пропускам споделена лична и искрена история с проф. Веселин Димитров на някой медиен шеф или приятел, моля за извинение. Каквото между другото, винаги ще му дължат от ФЖМК.
От пиетет към Учителя и заради спасената от професора разпадаща се сграда, когато стегнаха новото й крило преди няколко години, му отредиха кабинет. Стаичка до тоалетната, да го наречем килерче, по-скоро подходящо за убежище на мързеливите чистачки. А до вратата на “кабинета” се трупаха час по час торбите с боклука, разнасяха се аромати, пускаха се казанчета, миеха се ръце (или може би съвести).
Отбелязвам го нарочно. Хубаво е да помним какво отношение получават в България хората, за които обичаме да нижем посмъртно красиви думички.
Поклон, учителю!
|
Поклон!
Елена Свиленова Механджийска
RSS на коментарите по тази тема