Loading...
Иска ми се да споделя някои разсъждения, естествено че на тема „Возенето в маршрутка, обогатяване на социалните ни контакти и разбиране на някои истини“. Днес се замислих, ми не можах да седна, за да си прочета пресата. Освен това случих на скучна компания, та това провокира протичането на мисловен процес в главата ми. Та първото за което се замислих беше:
„И не можаха ли да ги направят малко по-високи? Уж човек може да стои изправен вътре, а на мен ми се налага да седя изправен с наведена глава. Това сигурно ще ми доведе до шипове във врата. Дали бих могъл да потърся някакво обезщетение?“
Следващото за което се замислих, беше механизма на качване в превозното средство. Уж съм професионалист в областта пътуване и ползване на маршрутки, а днес се оказах пътуващ без възможност да ползвам седящо място. Ами на спирката се бяхме събрали дванайсет човека, а седящите места са девет. Пристигна возилото. Хъм, колко са бързи хората! Явно и в качването на маршрутка е валиден принципа „на война и в любовта всичко похвати са позволени“. То не бе ръгане с лакти, използване на чадъри, провиране между другите, всеки бе готов на всичко, за да бъде по-напред, да се качи преди другите, да се метне към някои от заветните места за сядане. А аз, нали културата ме шибнала в главата, гледам да пропусна дамите, да направя място на по-възрастните, да дам път на жената с детето. В тоя ред на мисли, абе, отдавна съм забелязал, че неизвестно защо, возещите се от женски пол са доста повече от тези дето са обратни, не в смисъл с обратна сексуална ориентация, а в смисъл мъже. Та след кратко боричкане, просъскване, подбутване се качихме всички.
Аз си се замислих къде е причината за моя дискомфорт, в моят ръст или в недостатъчната височина на тавана на маршрутката.
След малко ми хрумна нещо друго, реших да изчислявам, колко аджеба километра съм минал, возейки се в това превозно средство. Много сложни ми се сториха изчисленията. Това са седем години, по дванайсет месеца, по петдесет и две седмици, по шест дена, по двадесет и два километра на ден. Нали ви казах, че днес на случих на пътуващи, въобще скука. По едно време обаче една реплика, казана ми от една дама, ме накара да се замисля. Жената тръгна да слиза и понеже трябваше да се размине с мен ми вика: „Извинете, може ли“ – в първия момент, отнесен в своите си мисли, не я разбрах, викам си: “ Е, как сега може да ми задава такъв въпрос? Вижда ме, че съм мъж в разцвета на силите си, висок, строен, с магнетично излъчване. Как може да пита дали мога? Естествено, че мога!“. Следвайки логиката на тези ми разсъждения, бях готов да й отговоря „Разбира се, че мога! Ако не ви притесняват многото зрители, обстоятелствата и мястото, ще може, защо да не може“, та тъкмо да изкажа това на глас в главата ми проблясна! „Ама тя сигурно иска да се разминеме и затова пита може ли, май няма нищо общо с моженето“. Добре, че се сетих! Щях да изпадна в неловка ситуация. Направих й място, казах й „Може, разбира се!“ без други помисли. Продължих да пътувам скучно, бях се затворил в собствените си мисли, даже щях да си изпусна мястото за слизане, добре че един от малкото пътуващи мъже ме настъпи, та ме извади от унеса ми. Започнах внимателно да се придвижвам напред, без да влагам умисъл, слагах ръка на нечиЙ гръб, подръпвах нечия коса, подбутвах нечии… Почти бях стигна до вратата, когато в носа ме блъсна една лепкава и задушлива миризма на некъпано, на тридневна запръжка, на вкиснато, примесена лекия мирис на одеколон „Тройной“. Всъщност, не бях сигурен за одеколона, със същия успех можеше и да е водка. Обърнах се надясно и забелязах – „дааа, това е един от онези индивиди, които все още не са разбрали за едно от откритията на миналия век, а именно топлата вода“. Това беше последната ми мисъл в маршрутката, слезнах и се отправих към работното си място. Нали още в началото ви казах, беше си едно много скучно пътуване.
