Форумът

Творчество

В клетка

Лика никак не хареса новите си тапи за уши. Почувства се неудобно още когато ги видя в аптеката за първи път. Електриковото зелено я блъсна от упор, а с връхчето на езика си усети смътен, скърцащ звук, преди дори да ги докосне.

След час се върна вкъщи и занесе на обущаря в съседния блок чифт летни обувки за поправка. Стелките им бяха целите в бабуни, но още излъчваха някаква възбуждаща топлина с дъх на лятна буря. За миг Лика се усмихна, така сякаш искаше нечия прошка. По смутените й очи подскочиха добре пазени сенки на спомени. Такситата на зазоряване, злобната котка в чуждото легло, внезапно отворената врата...   Кратки мигове на щастие, които после я караха да се чувства като напъхана в чужд живот. Нейният беше далеч по-кротък, срамежлив и наплашен.   

Обувките щяха да са готови на другия ден. Лика предплати и се върна в апартамента. Седна пред компютъра, навлечена в оширял халат, и дълго се рови в някакъв сайт за животни. 

Когато машината прегря и заби за пореден път, Лика отиде в кухнята и пусна телевизора. Даваха някакво блудкаво реалити, в което доста успешно съсипваха бъдещето на наглед безкрайно влюбени и симпатични двойки.

Препечените филийки с крема сирене, които Лика изяде, почти я разплакаха. През последните дни се хранеше само със солети и всевъзможни сухари. Небцето й беше разранено до кръв, а непрекъснатата жажда от погълнатата солена храна я подлудяваше. Когато се върна в стаята, сгъна прилежно изсъхналите дрехи от простора, после защипа с телбод платените по-рано през деня сметки и влезе да се къпе.

Преди да си легне, Лика подреди на купчинка вестниците и списанията, които безпризорно се ширеха из леглото. Премести ги върху етажерката и с бърз, трениран поглед разбра, че всички вещи в стаята се намират на обичайните си места. Нави алармата за другия ден в 8.30, угаси лампите и си легна.

Взе тапите за уши и внимателно ги нагласи. Имаше чувството, че електриковият им цвят пробива мозъка й. Беше сигурна, че усеща как кръвта й започва да свети и пулсира като врящо турско кафе. Опита се да не мисли за тапите, преглътна и легна по корем. Усети, че цялото й тяло гори. На тавана се надбягваха дежурните фарове на окъснелите коли. Лика знаеше, че бляскавите им туловища вече са пробили стъклото и нахално танцуват над главата й. Не можеше да ги спре, нямаше сили да стане и да дръпне завесата. Пламъците задавяха гърлото й, а скоро сгърчиха коленете й близко до стомаха. Панелната стена глухо пукаше под някакъв свой неясен товар, а нестройният й шепот се смесваше със свистенето от асансьора. Кучетата пазачи от близката автомивка внезапно се разлаяха. Хаотичният им рев се смеси със скърцането на подивялото легло. След половин час една от тапите за уши се претърколи на пода. Две хлебарки я заобиколиха предпазливо и се шмугнаха в шкафа. Раздрънканата центрофуга на старата съседска пералня погълна с шума си няколко мокри хрипа. После стаята утихна в сън.

* * *

Предсмъртно писмо не намериха. Аутопсията показа, че Лика не е била бременна, нито неизлечимо болна. От последните й разговори с познати не можеха да се направят никакви заключения - нищо странно и необичайно. Дори една от колежките й в службата сподели, че напоследък е изглеждала много по-жизнена и непрекъснато се шегувала. Никой от приятелите не можа да си обясни защо Лика е глътнала отровата, нито знаеха как се е сдобила с нея.

* * *

До обущаря ченгетата не стигнаха, защото не подозираха за липсващия чифт обувки. От своя страна старият майстор не се сети да иде в полицията въпреки странното си откритие. Когато започна поръчката на непознатото момиче, видя, че дясната стелка е отпрана. Вътре, внимателно сгънат, се мъдреше лист от тетрадка. Обущарят с почуда прочете написаното и клатейки глава, хвърли откритието си в коша.
Отдавна беше изгубил младежкия си нюх към приключенията и разкривените сякаш подгонени от буря изречения не успяха да събудят любопитството му. Освен това не умееше да вярва в неща, които са далеч от логиката и здравата реалност. А историята за момичето, което внезапно започнало да чува мислите на хората, звучеше точно така.

„Налага се да замина далеч от тук и мисля, че скоро няма да се върна. Вече знам как ухаят човешките думи и какъв вкус имат. Тъжно е да ги гледаш оковани, сякаш пленени пеперуди в абажур. Всяка вечер милиони думи кръжат около мен и ме молят да ги освободя. Едни искат да изкрещят с цяло гърло колко са влюбени, други си мечтаят да бъдат по-корави, трети неспирно кроят планове за отмъщение. Има и много самотни, отчаяни, уплашени или завистливи... Мога да ги пусна да полетят, но ужасно много се страхувам какво ще се случи след това. Знам, че ако хората започнат да изричат на глас най-съкровените си мисли, вече няма да бъдат щастливи. Магията на обещанията и клетвите за вярност ще изчезне, малките благородни лъжи никого няма да утешават. Но най-много ще страда любовта. Защото тя учи хората да избират преходното щастие пред вечната истина. А спестените думи са цената, която всички влюбени плащат, за да ги боли по-малко.

П.С. Можете да задържите обувките и да ги подарите на някое момиче. Не са мои - даде ми ги съсухрена от мъка жена, докато бях на екскурзия в едно родопско село. Каза, че приличам безумно много на дъщеря й, искаше поне частица от нея да продължи да се радва на живота. Горката девойка се споминала млада, един ден излязла от къщи и се хвърлила в реката. Хората от селото разправяха, че чувала гласове."

След час майсторът поправи всичко разпрано и сложи обувките на стелажа зад себе си. Запали цигара и се загледа през прозореца. Есента вече наближаваше, но в градинката пред блока все още беше оживено. Повечето пейки бяха заети от млади майки с колички, а кошчетата преливаха от боклуци. Мърляви врабчета щъкаха в клоните на ябълката. Чакаха някой да изтупа кухненската си покривка, за да се пренесат на рояк в прахоляка отдолу.
Внезапно дочу симпатична девойка да казва на момчето до нея, че е пълен смотаняк. За почуда на стария обущар младият мъж целуна момичето и отвърна: „Скъпа, аз също те обичам!" Девойката се усмихна широко и се сгуши в прегръдките му. Изглеждаха искрено влюбени.