|
 В последните дни - около 4 февруари, пак се събудиха духовете и макар това да е типично у нас по-случай кръгли „политически" годишнини, някои интервюта и изказани мнения ме върнаха към 1997 г. и случилото се тогава. Убеден съм,че късата памет е лош помощник на когото и да било, но особено за тези, които биха желали да бъдат добри „политици". И все пак какво се случи на 4 февруари 1997 г. и около тази дата?
В една или друга степен бях пряк участник в събитията и това, което ще кажа сега го дължа на поколенията, на някои от другите преки участници, които не са вече между нас. Тази дата се превърна в повратен момент в съзнанието на изстрадалите български граждани, които бавно, но сигурно се разделяха със съкровената си мечта за модерна и демократична европейска държава. Макар и с известно недоверие те прозираха - кои по-бързо, кои по-бавно, голямата измама, демонстративно показвана като перестройка, като преход. С големите обещания за достигане на дъното и най-сетне оттласкване от него нагоре. Преди 13 години обаче никой не казваше как уж новата държавна „къща", изградена с демократични методи, ще се напълни с изобилие от нищо не значещи обещания, давани от хора, които не бяха се грижили за заплатата дори на двама души, работещи в една стая, камо ли за благоденствието на един нещастен народ.
Създателите на новата Конституция на Република България са превърнали председателя на Министерския съвет в АРХИТЕКТ на „къщата", в което няма нищо лошо. Защото в крайна сметка тъкмо Министерският съвет е в някаква степен
колективен орган за управление на държавата, под ръководството на АРХИТЕКТА, изпълняващ задачата, възложена му от Народното събрание. И тук се появява първият пропуск на споменатата демократична конституция - никъде в нея не сме описали критериите, на които трябва да съответства АРХИТЕКЪТ -тази особено важна персона, стояща начело на изпълнителната власт. И резултатите са налице!!!
Това предисловие е нужно, за да се разберат причините, довели днес страната до катастрофата.
Участвах в управленческите екипи на шестима министър-председатели
/Ф. Димитров, проф. Беров, Р. Инджова, Ж. Виденов, Ст. Софиянски и Ив. Костов/. Като тясната ми специализация е електроника, комуникации и икономика, управление на големи промишлени системи - при над 36 години трудов стаж. Давам тези допълнителни подробности само защото скоро прочетох преценки за някои събития от преди 13 години, направени от хора били тогава в тинейджърска възраст и които - поне досега, не са дали сериозно основание за положителна оценка на политическата си дейност. Провокираха ме и изказвания по същата „мемориална" тема на далеч по-възрастни нейни „очевидци". Въпреки че някои от тях с всички средства са се борили и се борят за водещи позиции в дясно. Тази страна, която сериозно отсъства от политическия спектър вече доста време и би трябвало да бъде обект на специален анализ.
Но да се върнем към датата 4 февруари 1997 година. Какво се случи тогава и защо? Във всеки случай не поради лозунга „Който не скача е червен!". През октомври 1996 г. се срещнах - по негова молба, с един от водещите офицери от военното разузнаване, който ме попита какво е мнението ми за състоянието на страната в момента, за проблемите на прехода под ръководството на Ж. Виденов, подкрепян от мнозинството на БСП в парламента и т.н. С въпросния офицер се познавахме от времето, когато отговарях за ВПК в промишленото министерство, което вече бях напуснал - април 1995 г., а от септември 1995-та и борда на директорите на банка „Биохим" АД. Споделих, че според мен състоянието на националната икономика е особено тревожно и това е оценка, която почиваше на широкото познаване на нейното състояние, на проблемите, които стояха открити и след подписаното споразумение от 1993-94 г. от тогавашния финансов министър Стоян Александров /съставено със сериозното участие на Кольо Парамов и други депутати от Народното събрание/ за редукция на външния дълг, който възлизаше по онова време на 10,5 млрд. долара към Лондонски клуб на частните банки, и след редукцията чрез три вида платежни документи беше свален на 5,5 млрд. долара.
На международния пазар тези документи струваха 0,17 цента за 1 долар. Което означаваше, че при разумна политика с 1 млрд . долара можехме да затворим целия дълг.Това беше вторият голям успех на правителството на проф. Беров, а поради това, че някои с удоволствие се кичат с чужди паунови пера се налага - в памет на покойния вече проф. Беров, да охладя ентусиазма им. Защото на 8 март 1993 г. проф. Беров подписа като външен министър последния договор за присъединяване на България към ЕС като асоцииран член с икономически и политически договор, след което бяха подписани - със страните от бившият СССР само политически споразумения.Тук няма да се спирам на антибългарската политика на някои политически дейци,
работещи по принципа ЩОМ НЕ СМЕ НИЕ, НИКОЙ НЯМА ДА БЪДЕ!
За справка по тази свинщина - посланик Л. Коен, която се престраши да ме информира със спешен телекс за некоректното разпореждане на някои „български" политици, в качеството й - тогава, на ръководител на българския правителствен екип по икономическите преговори с ЕС. След срещата ми с посланик Съливан /ЕС/ беше отложен срока за асосициирането ни за март 1993 г., като по този начин се присъединявахме заедно с другите бивши соц.страни с политическо и търговско споразумение, а не както държавите от ГУС /бившият СССР/ - с политическо споразумение.
С подписването на тези документи пътят на България за ЕС беше отворен, но последвалите събития забавиха значително този процес благодарение на следващите правителства. Присъединяването ни към обединена Европа не започва нито от Сакскобургготски, още по-малко при г-н Станишев. Аз зная обществената настройка към проф. Беров, но тя е непочтена към паметта му, защото той беше за някои необходимата жертва за момента. Той го знаеше с пределна яснота и носеше кръста си без да се оплаква.Това продължи до юни 1994 г., когато ме извика в Министерския съвет и каза,че някои мислят да продължават театъра до безкрайност, но ми каза и решението си: „Подавам оставката на правителството през септември." И го направи.
Не зная дали някой може да си представи условията за работа на този човек в една страна, разкъсвана от противоречия, с изкуствено създадени политически субекти, в която всеки за всеки е враг с изключение на „НАШИТЕ", които нито знаят къде отиват, нито какво да постигнат - важното е да не се загуби „НАШЕТО". Така започна и приватизацията в управление, което беше в мое подчинение и където се получаваха заповеди от хора, повтарящи като папагали „капитализъм", "пазарна икономика" и „ приватизация". Но нямаха дори и най-бледа представа какво е това -яде ли се, пие ли се? Въпросите за ноухау-то на приватизиращите се предприятия, за патентни права, за пазарен сегмент - не бяха от значение. Важното бе да се приватизира без цел, без концепция, просто така. А безработица, а национални цели - КАКВО ПЪК Е ТОВА? Всички тези неща бяха известни на офицера, за който говорих. Много пъти с него бяхме дискутирали проблемите и независимо от деполитизацията той имаше своите притеснения за БСП, за страната като цяло, за настъпващата отвсякъде арогантност, вопиюща безотговорност, престъпност, люлеещ се курс на лева, непрекъснато изпразващи се изкуствени банки. Предложи ми да се срещна с министър Николай Добрев с когото се знаехме, но като че ли не изпитвахме взаимна симпатия, за да споделя съображенията си, оценките на положението. Съгласих се и скоро тази среща се състоя, като вместо предварително определените 20-30 минути, продължи повече от три часа. Оказа се, че и Николай Добрев го безпокои развитието на нещата - проблемите, нарастващи лавинообразно с масовата приватизация, шеметната девалвация на лева, огромната кредитна задълженост на фиктивни икономически субекти, поразяваща престъпност. Добрев ми показа и видеоматериал от срещата му с водачи на групировки. Порази ме откровението на някои от тях:
„А бе Коле, като му шушнем колко е неговото немам никакви проблеми"!!!
Ставаше въпрос за евентуалната продажба на БТК и участие на водещи политически фигури от СДС в тази сделка.Това беше един пример, но създаващите се приватизационни фондове, банковите комбинации за фиктивно изкупуване на собствеността с несъществуващи финансови средства и т.н., бяха достатъчно обезпокоителни. Разделихме се с уговорката да се виждаме, когато позволяват времето и възможностите,тъй като министър на МВР в обстановката на непрекъснато нарастващи вътрешни противоречия /в БСП/, с пренебрежението на можещите и знаещите в МВР, където Добрев беше чужд човек, бъдещите срещи зависеха изцяло от „удобния" случай. А предстоеше и конгреса на БСП.
Наближаваха и изборите за президент, и кандидатурата на П.Стоянов беше вече актуална. С Петьо ме свързва дългогодишно приятелство от клубовете за демокрация, от лекциите, които изнасяхме на „Раковски" 134 всеки понеделник, от съвместното ни приятелство с Йордан Василев и Блага Димитрова. Заедно бяхме зам.-министри в правителството на Ф.Димитров и беше логично да го подкрепя в избора, да бъда човекът, оказващ му съдействие по някои икономически въпроси. Към нас се присъедини и Румен Христов, също приятел и съмишленик, когото познавах като зам.-министър на земеделието, който стана по късно административен директор на президентството при П.Стоянов. Изборът се проведе и успехът беше налице - Петър Стоянов стана новият президент на Република България. Залисан в избора оставих на заден план разговора ми Н. Добрев, но един ден звъни телефонът ми и чувам секретарката му, която ми казва, че министърът моли да го посетя вечерта в министерството, тъй като през деня е заангажиран на конгреса на БСП. Бях му обещал, че при необходимост винаги може да разчита да чуе мнението ми по интересуващите го въпроси и още същата вечер късно се видяхме в министерството. Разказа ми, че нещата вървят към подмяна на действащото правителство на Жан Виденов с ново и водено от нов министър-председател. На въпроса на Добрев какво мисля, фактически повторих това, което вече бях казал пред Луканов и Младенов в началото на 1995 г. по адрес на кандидатурата Жан Виденов. А именно - че и Жан, и Филип са честни хора с нулева подготвеност за мястото където ги поставят, без подготвени екипи, с неясно настояще и мътно бъдещ - като два върха на един дипол, бушони за момента. Молбата на Н. Добрев бе ако мога и желая да нахвърля някои бележки по икономическото състояние на страната, които да ползва при изказването си пред конгреса на БСП. Разделихме се и на другия ден предадох на секретарката му своите бележки. Не след дълго чух, че за нов министър-председател е предложен Николай Добрев, който да формира новия кабинет. Не знаех да му кажа
„честито" или „моите съболезнования"
но той ме извика в кабинета си след няколко дни и ме попита, как виждам едно ново правителство при създадените условия. Споделих, че според мен един експертен, надпартиен кабинет с подкрепата на болшинството от БСП, с ясно формулирани задачи и хоризонт от две години при 100% съобразяване с националните интереси, е единствено разумно решение. Добрев ме погледна замислено и каза, че има към мен два въпроса, като не очаква да дам незабавен отговор. Първият бе - кои ще бъдат хората, които ще формулират в кратък срок целите и произтичащите от тях задачи и второ, бих ли приел участие в такъв кабинет под негово ръководство. Казах, че във всеки случай ми е необходимо да помисля, но една сериозна стъпка виждам в такава покана към Стоян Александров като финансов министър, защото доколкото разбирам, поканата към мен е за промишленото министерство т.е за икономиката. Обърнах внимание на Добрев и на факта, че много от съпартийците му едва ли биха одобрили предложението му за надпартиен кабинет, но той ми каза,че предстои изясняването на обстановката с новоизбраното ръководство на партията, начело с Георги Първанов. През цялото време на разговора ни в кабинета на Н. Добрев идваха и си отиваха много хора, някои от които добре познавах, като Ат. Папаризов, ген. Г. Ламбов, Ирина Бокова и много други. Разделихме се с Добрев, който обеща да помисли и да говори със Стоян Александров. Наближаваше краят на годината, Коледни празници, Нова година и разбира се новото правителство, но яснота по неговият състав нямаше. Явно изказаните от мен съмнения не бяха без основание -
бетоновите глави, кукловодите нямаше да изпуснат кокала
заради някакви си национални интереси. Но дойде януари 1997-ма и банковият курс на долара скочи на 3000 лева за долар. Какво по-добро за кредитните милионери, които бяха взели безумни кредити при 200-350 лева за долар и сега „съдбата" им подаряваше взетите кредити, а да не говорим за приватизационните сделки. Кметът на София от СДС - г-н Софиянски, президентът на Република България - Петър Стоянов от СДС, остават в изпълнителната власт и всичко е в ръцете на „сините". А още в края на 1996 година все по-актуален ставаше въпросът с Валутния борд, чието въвеждане би отрязало всякакви шансове за кредитните милионери - значи да почакаме, и дочакахме 3000 лв. за долар. Доколко това отговаряше на действителното положение говори достатъчно фактът, че само един месец по-късно - при служебното правителство на Ст. Софиянски доларът се „срина" до 1450 лева. Изводите оставам за вас.
Напрежението през януари 1997-ма се качваше ежечасно, за което работеха осъзнато или не от всички страни. На 10 януари след обяд чух по радиото призива на Ив.Костов към гражданите да се съберат пред парламента за протест, а когато се прибирах към къщи - аз живея не далеч от площада, видях вече много хора, в т.ч. много от членовете на КТ "Подкрепа", които добре познавах. Бяхме с жена ми, спрях се и запитах хората какво става, но някакъв удовлетворителен отговор не получих. Зад парламента се концентрираха подразделения за борба с масовите безредици - уж спонтанен призив, а всички заели позиции, като при разстановка за филмова масовка въз основа указания на режисьора?!! Няма да се спирам на самата вечер, достатъчно коментари са правени. И започна "всеки ден ще е така до победата", демонстрации, всеки ден сбирки пред „Св.Александър Невски". До сакралната дата - 4 февруари.
С Никола Добрев се видяхме след 10 януари, като на мълчаливия ми въпрос отговорът беше, че са съществували два варианта за разрешаване на кризата - еднопартийно правителство и граждански безредици с неизвестен изход ,или споразумение със СДС, което да удовлетворява и двете страни, по-скоро кукловодите, държащи конците на всички кукли. Имаше ли споразумение? Да имаше, при задължителното участие на четирима души : Николай Добрев, Георги Първанов, Иван Костов, Петър Стоянов и вероятно още няколко души. Какво обхваща споразумението? Новите парламентарни избори, въпроса за търсене на вина и участие в приватизацията? Съдете сами:
-
До този момент няма осъден за грабеж на огромни финансови и материални ресурси от началото на прехода,независимо кой управлява;
-
Приватизацията на огромни производствени мощности е факт,факт е и това, че са унищожени безвъзвратно - виновни няма;
-
Сега говорим и пишем за олигарси, притежаващи политически партии, по-рано ставаше въпрос за политици, оказващи „услуги" на бизнесмени;
-
Приватизацията остави страната без национална банкова мрежа,така че днес не виждам с какви средства разполага правителството за излизане от кризата;
-
Помислете си в полза на кого са приватизирани „Нефтохим", "Химко", "Плама" или медодобивен комбинат в Пирдоп, мините в Челопеч, заводите в Девня, авиокомпания „Балкан", милионите, получени от зетьове и синове на партийни величия за фармацевтичната промишленост, за карите и т.н.;
-
За времето от 1997 г. страната е управлявана от правителството на Ив.Костов /не забравяйте „Булбанк" и много други обекти/, на Сакскобургготски /приватизация на БТК срещу стотинки при цена средно 1,2 млрд.евро, операция по дълга, носеща милиони на определени герои за сметка на българския народ/, на Станишев /"Булгартабак"/, като за този период външният дълг достигна 36 млрд. Евро /50 млрд. Щ. долара/ ;
-
Къде са тези пари - 136 % от годишния вътрешен продукт на страната;
Да продължавам ли? Нали разбирате,че изборите през април 1997 г. подпечатаха това съглашение в полза на днешната олигархия. Имаше ли полза от това съглашение? За определен кръг, както посочих по-горе - да, за българския народ - не! Можеше ли да има друг път - да можеше. Във важните моменти българите са доказвали своето разкрепостено мислене и мащабност. Нека да си припомним Търновската конституция от1879 г., нейната непривична демократичност за 19-ти век и факта на отсъствие на политически опит у нейните създатели. На практика през януари 1997 г. можеше да се търси решение с общонационално значение, временно правителство с мандат за 18-20 месеца, което да подготви Национална доктрина, да въведе Валутен борд и насрочи и проведе избори, вероятно за Велико народно събрание.Този вариант беше нежелан,той и сега е нежелан защото българският народ, обществото ще научи достатъчно много нелицеприятни истини и не съм сигурен, че ще ги приеме безпроблемно.
|
Интересно
Ми Вие, господине, ЗА КАКВО работихте като бяхте на щат в Държавата???
....да продължавате да сипете объркване и страх у хората и днес? Вместо просто да "осъдите" държавните екипи позволили кражбите???
Къде са ви КОНКРЕТНИТЕ ИНФОРМАЦИИ?
Къде са ви "жалбите с доказателства" до Прокуратурата ...или до съда в Страсбург?
вие....просто графоман ли сте? или ви площат за "вредителски писания"???
Веско СТАНИН
повторение на грешкитед-гарантирано!
Данчо
RSS на коментарите по тази тема